гнездо на българщината

в огнище на буден български дух. Сгушено в пазвите на Коджа Балкан, то запазва през вековете на своето съществуване древнобългарската култура (една от най-старинните носии в България). Проф. И. Гълъбов установява в говора на еркечани податки, показващи, че те се установяват по тия места през V век. В еркечкия говор са съхранени всички древнобългарски думи, установени засега от науката. Академик А.Т. Балан определя Еркеч като “своеобразно езиково островче”. Според професор Л. Милетич, Еркеч съхранява най-старинния говор в България, известен с ударения си квантитет и дългата гласна “е”. Селото привлича вниманието на българските и чуждестранни езиковеди; доказва, че род и родина се пазят не само с оръжие в ръка, а и с език и песни, и потвърждава думите на д-р И. Богоров “дор език живее, народ не умира”. Родът на Георги Стойков Раковски по майчина линия е от Еркеч – неговият дядо Ради Мамарецът живее в Еркеч до 1750 г., пазач е на Хемските порти. Апостолът на свободата изгражда комитет, оглавяван от поп Петко Дойнов. Еркечани са ревниви в опазването на своя език и още през 1845 г. на мястото на изгорената построяват нова каменна църква, която и днес съществува.

Еркечкият Великден

изпреварва Българския Великден. В Еркеч хората се размножават много бързо, радват се на по 10-15 деца, храната и “авата” помагат за израстването на едри, снажни, силни и читави хора. Географското му разположение, затвореният характер на производство и основното занятие – пазачи на Хемските порти, запазват жителите от процесите на смесване и влияние. Еркечани са приближени към рода на българските канове: охраната на важните проходи се поверява на родствени люде. В еркечкото творчество се разказва, че земята им помни стъпките и заветите на българските канове Аспарух Велики и Крум Страшни. Фолклорът на Еркеч съдържа необяснени досега думи, чието значение се корени в древнобългарския език.
Как се появяват елечките? Еркечани разказват, че връхната дреха елечка, с подрязани до лакът ръкави, е спомен от времето на кан Крум. Изпратил царят свой съдия да накаже крадците, но когато видял, че няма мъж, който да не краде, не отрязва ръцете на крадците, а само ръкавите им. Тях занесъл за доказателство, че е изпълнил дълга си. Оттогава се утвърждава поговорката: ако не може да краде, еркечанинът не може да се ожени.
Еркеч е

най-известно с лазари

В културния календар на България лазаруването е в събота, а в Еркеч – в неделя. В България това е празник на момичето, а в Еркеч се възпява мъжкото и женско начало. Празникът привлича жителите от цяла Североизточна България. И стари, и млади – всички отиват в Еркеч, лазарито да погледат и душата да си наситят. Празникът продължава два дни, започва в събота преди Великден, когато е малкото лазари, и продължава в неделя. Лазарките избират за свой водач дванадесетгодишно момиче, току-що наканило се да разцъфне в моминство, но още в своето детство, което символизира Бога. Него наричат буенец, може би името подсказва избуяването на природата, а може би идва от думата буй – название на брадвичката, вплетена в байряка, носен от буенеца, символ на неговата власт. Байракът е от цветя, брадвичка и конска опашка, която се развява над главите на играещите, олицетворявайки духа на прабългарите. Байракът е орнамент, символ на радостта от победата. Опашката символизира грижа за добитъка: главен поминък на еркечани е животновъдството. Тя е своеобразен разказ за героя на кон: прабългарски кан, Мадарски конник, Свети Георги. Бялото платно – месала в облеклото на буенеца е връзка на човека с Бога, с духовността. Човек се ражда и го завиват в платно, човек умира и го покриват с платно. Белотата на платното прогонва злото и символизира Божията закрила.

Шевиците сочат потеклото

Характерно е обличането на буенеца. Ризата е бяла, от домашен плат, силно посинена, с три четвърти широки ръкави. Полите, огърлякът и краят на ръкавите са бродирани с тъмносини и червени конци. Бродерията е различна. По ръкавите се нарича “касана”, по полите: “главучки”, “кончита”, “ръчички”, “мажкитя”, “конуви”, “ройкини”, “хухлежки”, “гагулкитя”, “йемешки” – тези шевици сочат принадлежност към определен род. Особено характерни са “кривата” престилка, кунтохът, нагръдникът, кухото герданче, подбраникът, кулуните. Украсата на моминската глава е оригинална: върху шапчица от памучен плат са пришити краища и пелеши, които се спущат по гърба, наред с дългите плитки. Песните разказват. С буенеца напред лазарките тръгват из селото, пеят песни, наситени с лиризъм и красота: “Върба има – Върба нема!” “Де съди кадън (древна българска дума – хубава, красива) Тудора”; “Йорго, любя, Йорго”. В дома на годениците се изпълняват песни, пожелава се щастие и радост на младите. Повечето песни са посветени на момците. Свекървата дарява бъдещата си снаха. Сред песните особено се отделя разказът за еркечанка, която отмъщава за убийството на своя брат и запалва “алибейови конаци и субашови чухлици”. Тази песен е бисер в китката на народното творчество. Заловената мома поръчва на своята майка: “Куга ма, мале, убесят,// куга джънлати отстъпят,// пък ти, мале мо, пристъпи,// пъстри ми поли наряди, //кръстоват пелеш прикачи -// да видят, мале, хората// каква е Рада хубава!// Какви й пъстри полите!” След обхождането на селото лазарските куди се събират в местността Дольник, където песните кънтят, а ехото ги разнася низ горите и полята. Празникът продължава, докато започне да се смрачава. В хората се включват и младежите, които до този момент се любуват на своите избраници. Кумовете “изтеглят” лазарското хоро по стръмния бряг на Дольник към хорището, където вече се намесват всички младежи, играят се любимите хора, а с пайдушкото завършва празникът късно през нощта. Лазарито в Еркеч е автентичният мост, който ни свързва с древното, в него е стаена душата на еркечани. А щом в един празник има душа, то за него са петимни всички.

Автор на снимки и текст: Петър Куцаров